Книгата включва над 150 изключително интересни и забавни стихове,създавани в продължение на година от чаровната дама, събрани в четири раздела, както и кратка проза, в която Мариела разказва по невероятно увлекателен и шеговит начин за себе си, добавяйки стилно убийствена доза самоирония и откровеност на разказа си..

“Ангелизация” е една различна книга! Книга, която разбива стандартите за поезия и разпалва бързо страстите и въображението на читателя, демонстрирайки собствения неподражаем стил на авторката, стил, който мнозина намират за провокативен и дори-скандален. Езикът на Мариела на места е разговорен, на места жаргонен, с цел поезията ѝ да бъде достъпна и приятна за колкото се може по-голям кръг читатели. Някои от стихотворенията в нея дори са притчоподобни, като тези, включени в раздела “Стари приказки на нов глас”, където например може да разберете “Как грозното патенце не се превърна в красив бял лебед”, “Как Змеят си намери Ламя за жена”, да прочетете повече за “Дългото завръщане на Човека към Животното”и защо и как се стигна до “Цървул-изация” на българската нация.

Благодарение на неподправената и разтърсваща искреност на авторката, в“Ангелизация” блесва цялата палитра на човешката душа, разпъвана стихийно между ада и рая, между омразата и любовта, между земното и небесното. Книгата ви увлича още от първата си страница, забавлява ви до края си, карайки ви да се смеете от все сърце и ви разплаква, точно когато не очаквате!
Авторът на рецензията към стихосбирката Теньо Гогов, познат ни като сценарист в “Шоуто на Слави” обобщава книгата така:
“Уважаеми хора, никога не четете тази книга! Рискувате после цял живот 3D киното да ви се струва тъпо.”

Мариела Нейкова завършва “Български език, литература и журналистика” в елитната Априловска гимназия в гр.Габрово,където още като ученичка започва да работи в местните вестници и радио. След като получава редица престижни награди от литературни конкурси и олимпиади, тя продължава образованието си в Софийския университет- “Св.Климент Охридски”, където завършва “Славянска филология” и по-късно специализира втора магистратура - “Връзки с обществеността и PR”. През 1999 г. заминава за Америка, за да продължи специализацията си в колежа по Масови комуникации в Ню Йорк.

Тя кокетно го гледала със очи в морско синьо
и със поглед свенлив го пронизвала право в сърцето…
После нежно шепнела думи в ухото му, срамежливо,
които прибоят отнасял далеч, никой друг да не ги чуе…

Той обикнал гласа и, и по цели нощи я слушал
да му разказва за чудни места, по които е плувала…
Смеел се от сърце, без да знае защо,
а после … дори и на сън се усмихвал,
всяка нощ, щом в съня му Тя идвала.

Тя се влюбила в него така, дори не разбрала как станало!
Не посмяла на глас да му каже… Замлъкнала!
Престрашила се, само плахо да милва лицето му,
после обръщала гръб срамежливо и в мрака потъвала…
Но отново се връщала, устремена, да търси ръцете му,
които я чакали с трепет, нежно да я докосват…
И премрежвала поглед и искала в тях да остане завинаги!

Брегът бил горд и суров!
И дума не казвал на Вълната, за своята силна любов!
Но сърцето му в него, безмълвно се ронело…
И туптяло тъй силно, че щяло да изхвръхне, макар и от камък!
И бучяла главата му! И нищо не виждал! И нищо не чувал!
И забравял и кой е, и къде се намира, щом погледнел в очите и!
И треперел Брегът, макар и от камък… И подскосявали се нозете му,
за да коленичи смирено пред Нея, пред своята морска Венера,
готов да целува краката и, през цялата нощ! През цялата вечност, дори!

А тя - дива и прелестна, танцувала само за него, чак до зори!
Гола, прекрасна, обляна от лунна пътека, в океан от звезди…
И после, обзети от луда страст, се втурвали двамата бурно,
да се слеят в едно и обляни от морската пяна да се целуват,
вкопчени един в друг, докато останат без дъх! Докато утрото дойде…

Играта играели - на “Прилив и Отлив”…

На сутринта идвал прибоят и Вълната, раздвоена, си тръгвала …
По лъчите на изгрева се изплъзвала от ръцете на своя любим,
да отплува далече със вятъра, без дори да знае накъде.
И макар, че боляло я от самотата на морската бездна, в която се скитала,
а сърцето и страстно копнеело за любимия Бряг, тя дълго се лутала…
Мятала се в обятия чужди и опитвала множество устни на други,
за да забрави за Него. И се криела в най-мрачните бездни -
да се изгуби от себе си… Да не чува гласът му, да не вижда очите му…
Но те я преследвали и в най-страшната бездна …

А вятърът, нейният верен приятел, нали познавал сърцето и,
я връщал отново при Него и в прегръдките му тласкал я силно!
Вълната връхлитала своя любим, яхнала прилива, като луда!
С неудържима ярост, се мятала право в ръцете му!
Ту страстно, ту нежно, нетърпеливо го обладавала!
И само Луната ги виждала как се любели, като за последно!
И оставала и Луната без дъх…
А звездите сияели от щастието на двамата влюбени
и като стари клюкари се усмихвали под мустак и шушукали…

Брегът - влюбен до болка, но горд, все така, си мълчал!
И дума не казвал на своята нежна любима…
Не и казвал, че иска завинаги да я има!
Че я желае, по-силно от всичко! Че само нея очаква!
И след всяка тяхна среща, сърцето му се разбива
на хиляди малки парченца…
И всяко отплава надалеч, да я търси в черните бездни!
И, че море от сълзи е изплакал през самотните нощи,
когато с някакви други вълни е флиртувал,
а е очаквал единствено Нея и копнеел я още и още…

Но нали той е Бряг, а тя - волна Вълна e,
играта на “Прилив и Отлив” играели…

И днес, ако минеш край остров самотен,
ще чуеш русалки да пеят на стари моряци,
за любовта на Брега със Вълната…
А за играта на “Прилив и Отлив” не питай!
Тя стара е…

Да не би животът вече да не ти е мил,
че така юнашки тази нощ си се напил!
Де си тръгнал да се мериш със Змея Горянин?
Цяло село знае, че не ставаш даже за чoбанин!

Абре, Петко, я се опомни! Крали Марко-ти не си!
Чуй… сега главата ти тежи! По-добре си полегни!
Знаем-много си наперен на пет-шест изпити чашки!
Гледаш със кръвясал поглед и ръмжиш юнашки!

Ама този змей е от триглавите! И бълва огън!
Помоли се Богу от сега и се кръсти-за сбогом!
Барабар Петко не чува -със мъжете тръгва!
За кураж-бутилка сливовица в пояса си ръгва!

Змеят много страшен е и огнедишащ,
но като му дъхне-май ще спре да диша!
А юнакът наш с пиянски глас реве!
“Дръж се, Змейо! Днеска ще се мре!

Не ми трябва мене Коня Шарколия,
щом съм на едно шише ракия!
Наумил съм си аз-змеят да убия!
Тъй ще имам повод, пак да се напия!

Дръж се, Змейо! Мечка страх, а мен-не страх!
С един удар ще направя туй змийче на пух и прах! ”
И фучи наш Петко катo хала, вятърът го вей!
Огън взе да бълва даже, кат същински змей…

Като чу таз страховита дандания
и усети силно миризмата на ракия,
змеят, стреснат от тоз куражлия,
в дън земята се покри! Горкият! …

Оттогава песни пеят се за подвига юнашки,
как се змей мори-на повечко изпити чашки!
А пък Петко -славният юнак, нали е харабия,
бил провъзгласен от простия народ- в светия!

От време на време, тя посещавала баба си в гората,
да и занесе лекарства, че стара и болна била, горката.
Обикновено, я докарвал някой с лъскав “Мерцедес”,
до малката и бабина къщурка, в забутания селски лес.

И тя, заставала нафукано, пред бабината си ограда,
облечена в червена рокля и с обувки нови -” Прада”.
С прическа модна и с аромат на доста скъп парфюм,
красавицата запленявала веднага, всеки мъжки ум!

Един ден, пак наложило се, на гости при баба си да ходи,
но нямало тогава кой с “Мерцедес” таз кипра, да я води.
Предложил вуйчо и любезно, със “Ладата” си да я вземе,
за да не ходи тя пеша в гората и да не губи ценно време!

Но нашата нафукана мадама, кокетка засукана и млада,
отказала да се качи във някаква очукана си, стара”Лада”!
И тъй, Червената ни шапчица се пременила в късата поличка
и тръгнала към баба си пеша да ходи, през близката горичка.

Но там, в гората, живеел бил самотно, от много време,
местен разбойник -Вълк, на който от нищо не му дреме!
Макар запазен още, хубавецът Вълк, бил вече на години,
но не прощавал на мома, ако случайно през гората мине!

Зафръцкала се нашата девойка, със късата поличка
и заподскачала безгрижно, сама, във тъмната горичка.
Но изведнъж, не щеш ли, този бандит и хулиган - Вълка,
се появил насреща и и я издърпал в храсталака за ръка.

“-Къде отиваш, мацееее?”- и изревал Вълкът в ухото ,
изпъчвайки гърдите си космати, гордо през сакото.
“Познавам те от малка още, недей да се надуваш!
Ела във храсталака, със батко да се поцелуваш! ”

“-Какво си мислиш ти бе, Вълчо? Не съм толкова лесна! ”
“-Е, айде, моля ти се,малката, не се прави на интересна! ”
“-Бе, Вълчо, изпадналяци като теб, ги подминавам на часа!
Аз хубавица съм и пред нещастници такива, виря си носа! ”

Вълкът, обаче към момата настоятелно се приближавал
и разстоянието между двамата, настъпателно скъсявал!
Успял накрая, да кандиса някак нашата красавица кокетка,
да пийне с него чашка вино, у тях, в градинската беседка!

Събудила се после, Шапчицата Червена, чак на сутринта!
Ужасно я боляла, тежала и и се въртяла, опиянената глава!
И що да види? До нея във леглото, лежал с цигара във уста,
завит със пухени завивки, този противен стар курвар- Вълка!

Вълкът бил гол голеничък и се почесвал по корема,
изпитвал угризения и сякаш, морална някаква дилема…
“Ох, Вълчо, иде ми от срам да се навра във дън земята,
ако така ужасно не ме болеше и цепеше сега главата!

Примолила се гузно палавницата, с прегракнал глас:
“Каквото станало е, нека си остане само между нас!
Ще ми обясниш ли ти сега, защо лежа до тебе гола?
Какво се случи снощи, че прекалих, май, доста с алкохола?”

Спомням си само, че ме заговори вчера във гората!
Представа нямам, как се озовахме голи във кревата?”
“- Ми, Шапчице, почерпихме се, с няколко чаши бяло вино
и твоите задръжки , да ти кажа честно,отидоха на кино!

Започна да ме разпиташ най-подробно, ти самата:
“Кажи ми, Вълчо, защо ти е голяма толкова главата?
Кажи ми, Вълчо, защо са ти големи толкова ушите?
Бе, Вълчо, ти знаеш ли, огромни са ти даже и зъбите! ”

А после, ми се метна на врата разгорещено и аз, горкият,
не успях дори, поредната бутилка със ракия, да си допия!
И ме целуваше и шепнеше ми, че съм твоя принц красив!
А аз си зная, че съм вече стар звяр, див, и доста миризлив!

Нещата изглеждат много по-красиви, под въздействието на алкохола!
Така, със грозен звяр дори, възможно е да се събудите, в леглото гола!
За туй, не прекалявайте като Червената ни шапчица, с обърнатите чашки,
че може да преспите със страшен Вълк, а сутринта, да ревнете юнашки!

В друга гора живеел Змеят, личен момък,
на стара змейска аристокрация - потомък.

Известен бил на шир и длъж, във цялата гора,
като Дон Жуан и разбивач на женските сърца!

Еди ден, семейният съвет решил единодушно,
че да живее Змея сам, е някак си бездушно!

И ревнали в един глас всичките добри роднини,
че време му е да се жени! Бил вече на години!

И тъй, момъкът наш, бил принуден, ще не ще,
най-сетне, булка сам да вземе да си избере!

Захванал Змеят, да си търси най-личната мома,
във цялата гора, та даже и във съседна община.

И за да спази обичаят аристократичен змейски,
пуснал дори обяви, чак в дън горите тилилейски!

Че булка търси се, която да е за него подходяща,
да го спаси от празнотата във живота, настояща.

Тази, толкова гореща, актуална светска новина,
разпръснала се още на мига, във цялата гора!

Веднага, на часа ,дори от долните и горните земи,
започнали към Змея да прииждат всякакви лами!

Кандидатки имало, дори с по три и четири глави!
Куци, грозни и сакати! Не жени, а истински лами!

А Змеят, този утвърден експерт по женска хубост,
от тази твърде страховита гледка, го обзела лудост!

Отчаял се, че в таз горица, не ще намери хубавица,
достойна да се превърне, в негова добра женица.

Какво да прави?Ще трябва да се жени за грозница!
Все някоя девица, ще трябва да му народи дечица!

Но ненадейно, от съседната на царството гора,
дошла обнадеждаваща за Змея, позитивна новина!

Живеела си кротко там неземна, чудна хубавица,
достойна, да се превърне в негова добра женица!

И полетял нататък Змея , без да губи време,
да види таз девица и за жена да си я вземе!

Ламята наша, за мераците на Змея, хич не подозирала.
Във пещерата си живеела тихо и кротко , гоблени бродирала.

Змеят светкавично до входа на пещерата дотърчал.
Още, щом зърнал Ламята наша, от любов се разболял!

“Това е тя! ”-си казал. “Жена като за мене!
Ръката ще и поискам, докато е още време! ”

Изтичал мераклията при нейните родители,
със всякакви подаръци и с вино за ценители.

Ала бащата на ламята бил с лоша слава във гората.
Разправяли, че бил чешит и хич не му увирала главата.

Заинатил се, че няма да даде на този Дон Жуан,
ръката на дъщеря си, че да събира само срам!

Каква ламя! Каква жена! За нея струвало си, не една кавга!
Всеки щастлив край изисква кавги и разправии, то се знай!

Започнали се тежки преговори и дълги увещания.
Змеят се клел във вярност и раздавал обещания!

Накрая, строгият баща кандисал и ламята дал!
Змеят, от радост, миличкият, направо пощурял!

Вдигнали невиждана сватба и веселба голяма!
До ден днешен, доволно си живеят тези двама!

Поука от историята наша ще изведа сега:

Какво, ако си грозен змей, или дори ламя?
Всеки заслужава щастие, на нашата земя!
Рано или късно, в някоя затънтена гора,
зная, че и ти ще срещтнеш своята ламя!

Виждало патето, как от бистрата река му се надували,
красиви бели лебеди, които безгрижно там си плували.

Търпяло всеки ден, горкото, заради грозотата си, унижение!
Накрая, му дошло до гуша! Подирило от блатото спасение!

Кой път сега да хване и накъде да тръгне, зачудило се то?
Къде да търси и как да си намери, подходящо за него общество?

От бистрите води в реката, видяло го случайно лебед млад!
Вторачил се бил в грозното пате,сякаш вижда в него стар познат!

Поканил лебедът грозничето в реката, да плуват в чистата вода…
И заразпитвал го със интерес за тъжната му, патешка съдба.

Грозникът клет изплакал :“Моята беда е,че съм ужасяващо различен!
Отхвърлян, заради външността си и никога, от никого обичан!

Какво, кажи ми, прекрасна бяла птицо, мога аз да сторя,
със грозотата си ужасна, веднъж завинаги, да се преборя?

Съгласен съм на всичко, само в обществото да ме възприемат,
да спрат да ме отритват и насерозно, най-сетне да ме вземат!

И аз нося душа! Какво като съм се родило такова уродливо !
Готово съм на операции да се подложа, да стана и аз красиво!

Заделило съм си даже, последните парички настрана,
промяната си пълна, без колебание със тях да заплатя!

Мечтая, да се превърна и аз във лебед, като теб прекрасен!
Повече никой да не смее да се подиграва на моя вид ужасен! ’’

Красавецът изслушал внимателно на патето проблемите!
И казал: “Просто себе си бъди! Не си струват промените! ”

Свел лебедовата си шия грациозно и белезите си показал!
Под бляскавата си, перфектна външност, той - патка се оказал!

“Какво си мислиш, пате?Че като съм толкова красив,
това ще ме направи, навярно и истински щастлив?

Опитах се да бъда бляскав и неотразим във хорските очи…
Ала от фалшът и преструвките, сърцето ме боли!

Сега се движа в отбрано общество и всички ми завиждат!
Сочат ме с пръст за пример и в мен - успяла личност виждат!

Но само аз си знам, какво ми е на мен, в сърцето и в душата.
В туй общество се занимават само, да са в крак със суетата!

Да се научиш себе си да бъдеш - това е днес предизвикателството!
Ако се правиш на някой друг, извършваш към себе си предателство! ”

Със сламена коса и с грозна пръчка, вместо нос -
презряно същество…
До него никой не припарвал, само някой кос,
подирил пиршество. .

Лицето му, с усмивка страховита, било за вечността,
напълно уродливо!
Ръцете му, направени от клечки от проскубана метла,
стърчали причудливо!

Плашилото ужасно, било лишено даже от крака,
от поста си, за да не бяга.
Тежка била на чучулото грозно участта!
Безмилостна, нерада!

Ала, плашилото си имало, все пак душа,
добра и блага.
Проклинало то, своята нерадостна съдба,
която отредила му била, да страда…

Един ден, до плашилото се доближило момиче,
младо и красиво!
Закичило ухото му съдрано, с пролетно кокиче,
усмихнато свенливо…

Помилвало то с много нежност лицето уродливо,
с мънички ръце…
“Прекрасен си !”- на чучулото промълвило боязливо
момичето, искрено, от сърце!

Страшилището затреперало от чувство на радост,
непознато до сега!
До този ден, животът му, преминал бил в нерадост
и в пълна самота.

Сълзи избликнали върху лицето уродливо,
още в този миг.
И трогнато, плашилото заплакало щастливо
на глас,със хлипащ вик.

“Нима не те отблъсква грозотата ми, момиче мило?”-
попитало през сълзи то.
“Извръща всеки поглед, отвратен от моето лице изгнило,
щом види мойто естество! ”

Момичето отново се усмихнало, сърдечно и широко!
Ръцете си разтворило!
Прегърнало плашилото, въздъхнало с тъга дълбоко
и тихо заговорило.

“Сърцето ти видях във тебе, не грозотата ти,
плашило!
Ужасен е видът ти, но прекрасна е душата ти,
чучело мило. ”

И тръгнало момичето , обратно към дома
по пътя …
Плашилото видяло тояжка в мъничката му ръка,
с която да напипва пътя!

Почуквало със нея по пътеката и стъпвало едва едва,
доброто същество…
Разбрало чучелото, че девойчето красиво, за беда,
сляпо било!

Най-хубавите неща в живота, не могат да се видят
със очи!
И любовта, и щастието, и добротата - от нас са скрити,
за да ги откриваме сами!

Понякога сме силно заслепени от красотата
на всички видими неща!
И слепи трябва да сме, за да видим добротата,
скрита в човешката душа!