Брегът и Вълната играели дълго на “Прилив и Отлив”.
Флиртували…
Страстта ги обзела внезапно, още в мига, когато се срещнали!
Тя - уморена от дългия път и от скитане.
Той - недостъпен и горд, но самотен …
Бряг на въздишки…

Тя кокетно го гледала със очи в морско синьо
и със поглед свенлив го пронизвала право в сърцето…
После нежно шепнела думи в ухото му, срамежливо,
които прибоят отнасял далеч, никой друг да не ги чуе…

Той обикнал гласа и, и по цели нощи я слушал
да му разказва за чудни места, по които е плувала…
Смеел се от сърце, без да знае защо,
а после … дори и на сън се усмихвал,
всяка нощ, щом в съня му Тя идвала.

Тя се влюбила в него така, дори не разбрала как станало!
Не посмяла на глас да му каже… Замлъкнала!
Престрашила се, само плахо да милва лицето му,
после обръщала гръб срамежливо и в мрака потъвала…
Но отново се връщала, устремена, да търси ръцете му,
които я чакали с трепет, нежно да я докосват…
И премрежвала поглед и искала в тях да остане завинаги!

Брегът бил горд и суров!
И дума не казвал на Вълната, за своята силна любов!
Но сърцето му в него, безмълвно се ронело…
И туптяло тъй силно, че щяло да изхвръхне, макар и от камък!
И бучяла главата му! И нищо не виждал! И нищо не чувал!
И забравял и кой е, и къде се намира, щом погледнел в очите и!
И треперел Брегът, макар и от камък… И подскосявали се нозете му,
за да коленичи смирено пред Нея, пред своята морска Венера,
готов да целува краката и, през цялата нощ! През цялата вечност, дори!

А тя - дива и прелестна, танцувала само за него, чак до зори!
Гола, прекрасна, обляна от лунна пътека, в океан от звезди…
И после, обзети от луда страст, се втурвали двамата бурно,
да се слеят в едно и обляни от морската пяна да се целуват,
вкопчени един в друг, докато останат без дъх! Докато утрото дойде…

Играта играели - на “Прилив и Отлив”…

На сутринта идвал прибоят и Вълната, раздвоена, си тръгвала …
По лъчите на изгрева се изплъзвала от ръцете на своя любим,
да отплува далече със вятъра, без дори да знае накъде.
И макар, че боляло я от самотата на морската бездна, в която се скитала,
а сърцето и страстно копнеело за любимия Бряг, тя дълго се лутала…
Мятала се в обятия чужди и опитвала множество устни на други,
за да забрави за Него. И се криела в най-мрачните бездни -
да се изгуби от себе си… Да не чува гласът му, да не вижда очите му…
Но те я преследвали и в най-страшната бездна …

А вятърът, нейният верен приятел, нали познавал сърцето и,
я връщал отново при Него и в прегръдките му тласкал я силно!
Вълната връхлитала своя любим, яхнала прилива, като луда!
С неудържима ярост, се мятала право в ръцете му!
Ту страстно, ту нежно, нетърпеливо го обладавала!
И само Луната ги виждала как се любели, като за последно!
И оставала и Луната без дъх…
А звездите сияели от щастието на двамата влюбени
и като стари клюкари се усмихвали под мустак и шушукали…

Брегът - влюбен до болка, но горд, все така, си мълчал!
И дума не казвал на своята нежна любима…
Не и казвал, че иска завинаги да я има!
Че я желае, по-силно от всичко! Че само нея очаква!
И след всяка тяхна среща, сърцето му се разбива
на хиляди малки парченца…
И всяко отплава надалеч, да я търси в черните бездни!
И, че море от сълзи е изплакал през самотните нощи,
когато с някакви други вълни е флиртувал,
а е очаквал единствено Нея и копнеел я още и още…

Но нали той е Бряг, а тя - волна Вълна e,
играта на “Прилив и Отлив” играели…

И днес, ако минеш край остров самотен,
ще чуеш русалки да пеят на стари моряци,
за любовта на Брега със Вълната…
А за играта на “Прилив и Отлив” не питай!
Тя стара е…