Моето момичешко лято ме намери само.
Като майчица погали косите ми в злато
и ги вплете грижливо, в две рошави плитки.

Ти се вкопчваш във тях с всичка сила
и ги дърпаш безжалостно…
Това ме нервира…
Аз крещя и се мятам …
Хапя и драскам като животно!
Странен екземпляр -
със изгризани нокти…
И със няколко зъба - разклатени,
с които обаче нахално се зъбя и ти се дзверя…
Усуквам се като подивяла -
от хватката ти, да се избавя…
И те щипя така жестоко,
че ръката ти посинява …
Чак сълзи избиват в очите ти -
толкова те е заболяло!
Мусиш се и - ахаааа… да заплачеш…
Смешен сърдит малък мъж,
със нацупени устни,
които само сладки близалки са вкусвали …
Иде ти - да ми отвъртиш един зад врата…
Но нали съм инат - няма пък да се разрева!
И… ако продължаваш - ще се провикна :
“Ако не престанеш - ще кажа на майка ти! ”
И за да не ти оставам длъжна -
за по-сигурно, ще те ритна!

“Ей, лудетиноооо…” -
извиква отнякъде баба ми.
“Къде пак си обелила колената си?
И лактите си си охлузила… .
Ще ти дърпам ушите,
да знаеш, момиченце!
Много ти се е насъбрало,
мойто кокиченце! … ”

А момичето в мен - неналудувало се,
цялото се превръща в беззъба усмивка…
Сякаш слънцето е изгряло във огледало…
И във него - караницата се разтапя
на гъсти малки капки… Ама толкова сладки -
като малиновите сиропи на баба и дядо…

И хукваме отново да си играем,
сякаш от това зависи живота ни…
С крясъци скачаме като диваци…
И след поредната пакост -
изпадаме в бясна еуфория!
Малки сополиви глупаци,
нетърпеливи да се забъркат
в поредната луда история…

Вечерта се прибирам - цялата мокра…
Омазана във сгурия… Със лице изподрано…
Като омърляно коте - от улицата прибрано…
Рошава… Със сплъстени коси,
с изпочупени кални нокти…
Странно създание… Ухилено до уши… .
И собствената ми майка, не може да ме познае…
“Миме, това ли си ти?
Това подивяло мръсно зверче,
да не би… да е мойто дете…?! ”

… … … … … … … … … … … … …
Моето момичешко лято
ме стопи във ръцете си,
като млечен сладолед
с нежен вкус на ванилия…
Тичам през него като пощръкляло дете
да си поиграя още малко със себе си.
Да изчезна в безгрижната му идилия…
Да обеля пак коленете си,
падайки в някоя дупка
и изправяйки се сама,
отново към тебе да хукна.
И носът ми е сополив… .
И сълзи избиват в очите ми-
внезапно и без причина… .
Отмина и тази година…

Държим се със теб за ръце
като хлапета, които още не знаят,
как със ръцете си да си играят…
Кискаме се безгрижно, със часове,
без да подозираме, че и със друго
устните ни биха могли да се занимаят!
Треперя и започвам да се смалявам!
Като ме погледнеш - се изчервявам!

Събираш ме цялата -
в ръст на дете,
в невинна усмивка
и в ожулени колене…

А хулиганката в мен недоумява и се чуди -
кой успя детското в мен да събуди?…